Тунис. Авеню Хабиб Бургуиба. 2011 г. Тълпа от гневни хора. Уплашени полицаи. Въпроси за кладата на Мохамед Буазизи. Огорчение от живота. Съпротива от тела. Дни и седмици непреклонност. Довиждане, Бен Али! Победа! Да живее революцията!

Авеню Хабиб Бургуиба. Март 2012 г. Мир. Синьо небе. Мъже в кафенетата. А сега накъде? Жени с и без забрадки. Чуждестрани туристи. Снимки за спомен от улицата на тунизийската революция. Дървета с шарена украса.

Същата улица. Същите хора. Нов дух и ново начало.

Всяко начало е нов живот.

(Снимката направих, докато пиех лежерно кафе на открито на авеню Хабиб Бургуиба.)

"Къде е Музеят на прекъснатите връзки?"

"Вървете нагоре по хълма, на върха ще видите църквата Свети Марк, там завийте наляво по улицата, която се спуска надолу по хълма. Музеят е от лявата страна."

В Загреб откривам нещо хем оригинално, хем универсално. Музеят на прекъснатите връзки е една от туристическите атракции на града, наравно с историческите сгради, църквата Свети Марк и Катедралата. Този музей представя Хърватска и по света, тъй като негови експонати са непрестанно на път: Сан Франциско, Лос Анджелис, Лондон, Париж, Берлин. . .

"Разкажете ми за вашия музей." В този момент младата уредничка е изглежда свободна и мога да я разпитам това-онова.

"Това е колекция от вещи и истории, свързани с хора, с които вече не сме заедно по различни причини. Някои са умрели, с други сме се разделили, трети по друга причина са изчезнали от живота ни. Останали са вещите и историите за спомен от тези хора и отношенията, които сме имали с тях."

"Има разни предмети в колекцията: обувки, тениски, пижами, играчки, бижута. . .", казвам докато разлиствам красивия каталог. "Виждам, че предметите идват от различни места по света."

"Да, дарителите са от всякъде. Когато показваме експозицията в някой град или държава, посетителите сами ни носят вещи, които са останали от техните любими хора. Ние записваме историите, свързани с хората и вещите, и така експозицията непрестанно расте. Това, което виждате в Загреб е само част от експозицията ни, друга част непрестанно пътува по света."

"Приличат ли си предметите, които хората оставят."

"И да, и не. Например, електронните игри или играчки са ни от Япония и Хонг Конг. Мисля, че това се дължи на факта, че там електрониката отдавна е част от живота на хората.?

"Сигурно мъчно му става на човек като чете историите и гледа предметите, останали за спомен от хората, които ги няма."

"Да, в злата е тихо. Но някои експонати и истории са забавни. На тях хората се смеят."

Навън си мисля, че градовете се различават не само по това кой е живял в тях. На миналото си градовете дължат външния си вид. Но на това какви са днешните жители зависи какъв е духът на един град. Заради Музея на прекъснатите връзки си мисля за Загреб като град на енергични и оригинални хора.

Чудя се какъв подобен музей могат да направят днешните българите, за да прославят своите градове. Трябва да е нещо съвременно, оригинално и универсално. Ако имате идеи, споделете да обсъдим.

Ето линг към Музея на прекъснатите връзки.

Стъпките покриват перонa на гара Шортландс. Сутрин пероните тежат. Гарата се чувства напрегната като разширена вена. Вечер е по- лесно, тъй като пътниците щом слязат от влака, се отправят мигом към изхода.

"Седни за малко. Искам да ти кажа нещо," чувам някой да казва зад мен. Откривам там Абдула, моят духовен водач.

"А, Абдула! Тук ли си?", отвръщам и сядам на седалките на перона.

"Шортландс, както всяка гара и място, си има свой ритъм.", чувам да казва Абдула. "Заслушай се. Може би ще го чуеш."

Заслушах се. . . Чувах стъпките на пътниците. . .

. . . Явно за момент бях заспал. Отворих очи, когато влакът за гара Виктория спря. Побързах да се кача с останалите пътници.

"Чу ли?", попита Абдула. Беше ме последвал във вагона.

"Слушах стъпките. Бяха тихи и монотинни. Представих си как гарата се изпълва от прилива от пътници. После как те отпътуват с влаковете и става за момент тихо. Дори заспах така."

"Чудесно. Усетил си ритъма."

Бях "в хармония" с мястото, си помислих. Така би казал моят приятел Юли.

"Шортландс е твоята гара, пич. Оттук ще започва и свършва всяко твое пътуване. Следи за ритъма на местата, където си, както моряците следят за облаците в небето, и ще пътуваш благополучно."

Влакът спря на Брикстън. Абдула слезе. Следваше гара Виктория.

На снимката е моята гара Шортландс.

Балкончето е моята наблюдателница. Десетки години този  град е бил под постоянно наблюдение. Ама не като моето. Аз по-скоро зяпам като Вазовия дядо Йоцо улицата под мен. В миналото този град са наблюдавали милиционерите.

Най-хубавото нещо в стаята ми в хотел Мондиал в Тирана е балкончето.  Харесвам балконите повече от терасите. На тях се чувствам като в самолет или на палуба на кораб. Терасите са по прозаични, защото хората държат на тях кофите си за боклук или шкафчета с чукове и отверки.

От балкончето наблюдавам какво се случва на улица Muhamet Gjollesha. Има много коли. Нямаше да им обърна внимание, ако вчера не бях научил, че до преди 20 години само държавните институции са имали коли в Тирана. Албанците не са можели да притежават собствени автомобили. Освен това в цяла Тирана е имало само четири таксита!! Значи всички тези шофьори на улицата имат максимум 20 години стаж.

Казаха ми, че Албания има най-голям икономически  ръст на развитие на Балканите. Дори в условията на икономическа криза през миналата година той е бил 3 %. Преди кризата е бил 8-9%. Откривам това развитие на улицата. До старите сгради, които по форма приличат на ведомствени жилища за миньори или железничари, са се появили нови модерни жилища и офиси. Представям си как са били облечени албанците в миналото, когато са пазарували само в няколко магазина, при това с купони. Днес повечето албанци са нагласени с италиански дрехи.

"За първи път пих кока кола и ядох банани в началото на 90-те", ми каза вчера Мирам. "Не можехме да пътуваме, дори из Албания, защото нямаше транспорт. А сега и  визи не са необходими в Европа."

Като гледам как бързат по улицата, си мисля, че албанците далеч ще стигнат. Подобен оптимизъм излъчва дървото с портокали на него, което виждам в двора на съседната къща, както и цветовете, с които са боядисани сградите. Може още да живеят в стари комуналки албанците, но са ги боядисали наскоро в ярки цветове. Смело и позитивно.

А в малкото магазинче малко по вляво собственикът продавач вчера ми даде голяма минерална вода без пари. Попита ме на сръбски откъде съм. После дали харесвам Тирана. Накрая каза, че водата за мен не струва нищо. "Как така!", възразих. А той се усмихна и към водата прибави и един безплатен бонбон. Башер ми каза, че се казва. Хареса ми жеста му. Чувствам, че дължа да направя нещо добро на някой албанец в замяна на жеста на Башер.

Докато чакаме да ни я донесат рибата, която поръчахме в ресторант „Амстердам” в Тирана, Илир ми разказва следната история:

През лятото на 1999 г. наблюдавах първите избори в Шотландия. Сред изборите прекарах няколко дни в Лондон.

Една вечер се загубих с колеги от Балканите в Ислингън. Решихме, че ще е най-добре да попитаме някой таксиметров шофьор как да стигнем до хотела си. Трябваше да е някъде наблизо.

„Така и така, бихте ли ни казали къде е хотел еди кой си?”

„Качете се да ви закарам.” , казва шофьорът.

„Вие само кажете накъде да вървим.”.  Разбираш нямаме излишни пари за такси в Лондон.

„Вие откъде сте?”, пита таксиджията.

„Ние сме от Балканите.”

„А така ли? Хайде тогава безплатно ще ви закарам.” Гледам по-внимателно шофьора и ми се струва нашенец. Имам му доверие значи. Казвам на моите хора да влизат в таксито. Ще ни закарат в хотела без пари.

Седнал съм до шофьора.

„Откъде точно си?”

„От Албания.”

„О, брат”, казва радостно той. „Аз съм от Косово. А откъде са твоите другари?”

„От разни места. Това е Сашо от Македония, това е Фалик от Босна.” После се обърквам малко, тъй като дамата с нас е от Сърбия, а в момента е разгарът на войната между сърби и косовари. Правя се на разсеян и не представям сръбкинята.

Тридесетгодишният шофьор е мил, ама пак ме пита за жената. Поглеждам назад. Босненецът, македонецът и сръбкинята си говорят нещо на своя език, без да са наясно какво говоря на албански отпред.

„А, тя е наша добра приятелка”, казвам. После пак нещо се опитвам да забаламосам шофьора. Откъде да го знам какво ще направи, ако разбере, че жената е сръбкиня. Не искам в никакъв случай да стават проблеми. Предпочитам да не му кажа.

„Разбирам, че е добра приятелка, ама откъде е”, продължава все същото шофьорът.

Не знам какво да правя вече. Казвам: „Много добра приятелка е тя. От Белград.”

„Как от Белград!”, пита таксиджията. Виждам, че му става нещо отвътре. Гледа квърнишки сръбкинята в огледалото за обратно виждане. Точно това не исках.

„Виж”, уплашено казвам. „Ако наистина съм ти брат и ме уважаваш, уважи и моите приятели.”

„Как може албанец да е приятел със сърби! Не е хубава тази работа. Нали знаеш сърбите какво правят в Косово.”

„Е, хайде сега! Тази жена не прави нищо в Косово. Бъди спокоен.”

„Абе, ти не ми разправяй.”

Вече виждам хотела. Слава Богу, стигнахме без разправии. Приятелите от Балканите продължават да си говорят на своя език отзад в колата, без да си дават сметка за това, което изживявам.

„Колко да платя?”, питам шофьора.

„Нищо”, казва той. Виждам го как пак поглежда сръбкинята в огледалото за задно виждане. „Бахти големи цици има тази мацка.”

Самолетът отлетя на юг. Не знаех този маршрут. Затова след като София остана зад нас, погледнах надолу.

Бляскава сутрин е покрила земята. Прелитаме над Рила и Пирин, които широко са отворили прозорците си, за да подишат свеж въздух.

Януарското слънце огрява планините и те в отплата му разкриват своите прелести. Аз съм случаен свидетел на гледката. Погледът ми шари трескав по голите склонове.

Не познавам тази земя. Като дебела африканка планината поклаща червеникавокавявите си хълбоци. Белият сняг върху върховете прикрива гърдите й. Искам да протегна ръката си и докосна отгоре всеки връх. Ето те са толкова близо.

Трескав съм, защото след малко планината ще остане зад нас. Ще се превърне в спомен, за който ще разказвам, докато започна да вярвам, че той е илюзия. Искам тази планина, но не мога да остана при нея. . .

Неочаквано стигнахме Егейско море. Синята му вода охлажда страстта по планината. После потъваме в облаците над Гърция.

"В десет часа ли започва?"

"Ей сега ще видя. Да. Хайде, ще дойдеш ли?"

"Да, бе."

"Аз ще напиша няколко SMS-a. Ще кажа на приятелите си и те да гледат."

По Channel 4 More дават филма „Момчето, което беше цар” на Андрей Паунов. Това е филм за момчето Симеон, което е станало цар, после емигрант, а накрая министър-председател.

Ние историята я знаем. Но е хубаво да я видим отново в Лондон. Нашият телевизор проговори български.

Има впечатляващи архивни кадри. Симеон и Мария Луиза като деца. Играят си до шадраванче. И с топки. Симеончо се катери по дърво. Има самолет с педали.

После е младеж. Има хубава кола. Кара водни ски. Красавец. Говори хубав английски.

Най-силни вълнения у нас предизвикват българите във филма. Те са на заден план, но също толкова важни и колоритни: двама балсаматори от националния природонаучен музей; лелка, която е ушила костюм с много джобове на царя; събрание на политбюро на съвременната българска комунистическа партия; чичко с татуировки; кибици до езеро. Има и двойка японци, които живеят в България. Да, същите японци от Шипка. Японецът е написал песен на български за Симеон. С жена си я пее на полянка, пред дърво, до което е спряла каручка.

Страхотен разказвач е Андрей Паунов. Сега съм нетърпелив да чуя какво са видели и харесали от филма колегите ми.

Мисля, че историята за Симеон всеки ще разбере. Дали чужденците са разбрали и харесали историите на българите във филма? Благодарение на Симеон, в кадър попаднаха и те. Дебют по английската телевизия.

На снимката е Андрей Паунов.

Ако искаме да откроим в тълпата двама души, може да насочим към тях лъч светлина. Може също да ги облечем в особени дрехи. (Например, в един мой сън като малък имаше много хора със сини работни дрехи, а аз бях с къси панталони и бяла ризка.

Разбирах, че се откроявам на улицата. Чудех се защо е така, докато не разбрах, че съм в Китай.)

Кормак Маккарти е осветил отношенията между баща и син в книгата си The Road (Пътят, издадена е на български от издателство Новелон). За да направи това, той е умъртвил човечеството. Или поне голямата част от него.

Не разбираме какво точно се е случило със света, но хората са измрели. Тези, които са останали живи имат една цел – да намерят нещо за ядене. Много от тях са станали човекоядци.

Бащата е поел със сина си на юг, където се надяват на намерят спасение. Двамата бутат една количка, събрала цялата им собственост. Всеки момент могат да бъдат нападнати от човекоядци. Измъчва ги глад.

Някои могат да четат Пътят като книга за света след апокалипсис. Лесно се потръпва от реалността, която Маккарти е създал. Значи така ще изглежда светът след апокалипсиса! Бих ли живял в такъв свят? Какво бих направил?

Повече съм впечатлен от отношенията между бащата и сина в книгата. Ето какво става между тях: бащата учи сина си да е смел, да се пази, да е самостоятелен. Синът е надеждата на бащата, двигателят му да се бори с всякакви трудности, да върви напред.

Целта на бащата и сина в книгата е да намерят спасение. Това е всеобща цел, затова по време на пътуването на бащата и сина Маккарти открива всеобщи истини.

Неочаквано зад гърба на момчето е появило момиче в червено яке и син грим на очите. Така ученичките се гримират.

„Здравей!”

„Здравей!”

„Защо ми каза да дойда тук в 6:20? Да нямаш някаква изненада? Искаш да ми я покажеш?”

„Искам.”

„Гледай ей там. Слънцето залязва над града и сега ще стане тъмно.”

„Е, и?”

„Сега се обърни назад и брой назад от десет до едно.”

„Десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две . . .”

„При „едно” от небето се появява самолет. Той се приближава към блока с момчето и момичето.

От неговите прозорци се вижда града. Чува се женски глас:

„Дами и господа, в момента летим над Сараево, Златната долина на Босна и Херцеговина. Не гледайте през прозорците на самолета. Това, което ще видите, е само мизерия и бедност. Пилотът специално е увеличил скоростта, за да можем по-бързо да прилетим."

„Самолетът блести, докато ние сме в сянка. Хората в самолета са щастливи, затова той блести толкова.”, казва момчето.

Това е любимата ми сцена от филма "Лято в златната долина" на режисьора Сърджан Вулетич.

В кебапчийницата има три маси. На едната съм аз. На другата е една двойка, на третата две момичета.

Всички с изключение на мен ядат кебабчета: просто кебабчета с хляб. Вече видях какво да очаквам: кебабчетата са десетина, с големината на палеца ми.

Малката кебабчийница свети радостно в студената вечер. . . Така ми се струва, докато очаквам нетърпеливо порцията кебапчета.

Другите посетители не са свалили якетата си, докато ядат. За едно бързо ядене на кебапчета са дошли тези хора, си мисля. Многобройните кебапчийници в Сараево са местните заведения за бързо хранене.

Кебапчетата са са нещо, което ме сближава с непознатите босненци, които ядат на масите от двете ми страни. Аз също като тях обичам кебапчета. Заради тях съм тук.

„Ние правим анкета.”, каза момчето с патерицата. Другите две момчета до него снимаха с телефоните си. Не разбрах това, което след това каза момчето. То говореше много бързо. Освен това аз бях изненадан от ситуацията.

Смрачаваше се в Сараево, затова бързах да не изпусна възможността да снимам старата чаршия по светло. Преди малко видях на картата, че се намирам на улицата Obala Kulina Bana. Тя щеше да ме заведе точно накъдето бях тръгнал.

„Ами, аз не мога да отговоря на вашата анкета.”, казах на английски. После добавих: „Я съм от Булгарска.”

Единият от „операторите” се намеси. Той говореше добър английски.

„Какво асоциация правите между чорапи и река?”

Анкетата значи продължаваше на английски. Момчето с патерицата ме гледаше мълчаливо с насочен към мен микрофон.

„Милан има червени чорапи. Всяка вечер Милан отива на реката. Там той си пере мръсните чорапи. Браво, Милане!”, казах първото, което ми дойде наум.

„Добре ли е?” попитах момчетата.

„Супер”, каза на английски „операторът” .

На снимката е вечерта над река Миляцка.

Часовникът следи пътниците, които минават през метростанцията на Кингс Крос. Хората не му обръщат внимание. Нито на него, нито на надписа под него.

Тази сутрин часовникът ми изглежда замислен.

„Какво става?”, го питам преди да се прехвърля на влака от линията Хамърсмит и Сити.

„Хората бързат напред, докато не спрат неочаквано един ден. По това приличат на нас, часовниците.”

„Прав си.”, отвръщам. „Може ли да разкажа за това, което ми каза, на читателите на моя блог?”

„Може. Може и да ме снимаш дори.”

После часовникът се изпъчва, прилепен към стената, докато се глася да му направя снимка.

Часовникът е поставен в метростанцията Кингс Крос за спомен на пътниците, които са загинали на това място при пожар през 1987 г.

Рано е още. Всички спят или ако не спят, се събуждат в този момент. Пред сградата се обръщам назад, за да направя първата снимка. На нея се вижда входа, а над него празни постаменти за знамена. Преброявам ги – 15. За всяка от републиките по една са били.

Тази сутрин се събудих в санаториум на Централния комитет на КПСС. Бившата почивна станция, защото КПСС отдавна не съществува. Станцията го е надживяла. Тя е в Алмати, бившата столица на Казахстан.

Дълги коридори. Високи тавани. Червени килими. Дежурни по етажите, които следят какво се случва. Кой в коя стая влиза? Малко неща са се променили тук. Нищо. Радвам се, че мога да усетя миналата епоха. Тогава нямаше да мога да вляза в тази станция.

В парка пак усещам времето. Този път обаче става дума за годишното време. Есен е. Има брези, дървета с жълти и червени листа, езеро. . .  Един петдесет и петгодишен мъж тича по алеята. Спортен тип. Облечен е с анцунг и шапка.

До алеята виждам надпис „300 метра”. Оглеждам се да разбера за какво става дума. Алеята минава покрай езерото. Метрите явно показват дължината на алеята. Усещам, че ми се тича. Сега обаче съм с фотоапарата. Излязъл съм да направя снимки.

Фотоапаратът ми прави компания. Откриваме заедно света. Не се пестя. Снимам здраво, защото ми харесва ранната есенна утрин. Свежият въздух, езерото и бягащият мъж ме съживиха. После ще гледам как са станали снимките. Сега искам само да снимам.

Бягащият мъж се обръща неочаквано и започва да тича заднешком. Неочакваното движение и видимия му ентусиазъм ми действат още по-вдъхновяващо. Последвам мъжа и следващите няколко снимки правя, вървейки заднешком.

Приближава ме младеж. „Може ли една химикалка?”, пита на руски. „Искам да запиша нещо преди да съм го забравил.” Нямам химикалка, имам само фотоапарат”, отговарям. Младежът не се задържа. Продължава напред. „Дошла му е музата на тоя.”, си мисля. „Може да е поет.”

На 400-ния метър виждам спортна площадка. Уредите са на открито. Всичките са от желязо. Напомнят ми на уреди за физическа подготовка в казарма. Само един дебел мъж се върти около тях. Оглежда се. После неуверено се качва на един от уред и задвижва лостове като щеки. Прилича на мечок от анимационен филм. Тайно му правя една снимка.

Ще запомня брезите. Ще запомня алеята с табелките, които показват метрите й. Ще запомня ентусиазма на мъжа, който бяга заднешком. Ще запомня вдъхновението на младежа, който искаше химикалка. Имам снимки за спомен и есенна кал по обувките.

Като видя калта, дежурната в коридора на санаториума ме гледа накриво, но на мен не ми пука. Аз се радвам в този момент на ведрото си настроение в резултат на откриването на есента. Тази година това ми се случи в Алмати.  

За да видите част от снимките на есента в Алмати, натиснете тук.

Денят започна:

На площада Тахрир в Кайро са се събрали много хора. Най-отпред се вижда носилка, върху която лежи мъж. Той се е хванал за врата. Облечен е в шарен пуловер. Виждам част от бялата му риза, която се е подала изпод долната част на пуловера. Вечер е. Светят лампи. Отляво се някой развява египитското знаме. Египтяните правят отново революция.

Някаква кльощава жена се съблича. Помага й мъж. И още някой - не мога да видя кой, защото светлината е приглушена. Намираме се зад кулисите на модно шоу в Тел Авив. Жената, която се съблича, е модел. Трябва бързо да облече следващия тоалет.

Млад мъж с гъста гарваночерна коса с кръгло сипаничево лице е обграден от шест-седем полицаи с каски. На гърба на единия от тях има надпис. Мога да прочета Чили. Полицаите са притиснали плътно младия мъж. Неговата бяла блузка с тесни раета и с къс ръкав се откроява на фона на черните униформи на полицаите. Разбирам, че наблюдавам задържането на правозащитник в Сантяго, Чили.

Облечени в светлочервени и виненочервени дрехи, провесили златисти накити, двама силно гримирани травестита са седнали до тухлена стена. Единият пуши уморен, а другият отекчен държи хартиено знаменце на Норвегия. Това са местни посрещачи на принца на Норвегия, който е в на посещение в Непал.

Тълпа от младежи. Посърнали лица. Само главите им виждам. Плакат с везна, която се вържи от ръка. Над ръката пише на английски Несправедливост. На едната страна на везната е 1%, който тежи повече от 99%. Студентите от Калифорнийския университет в Дейвис демонстрират.

Един възрастен ултра-ортодоксален евреин се моли. Вижда се брадата му само под шапката. Навън вали и той е покрил шапката си със зелен найлон. Евреинът е в Йеросалим. 

На един двор стотици нови коли са покрити с бяла кал. Това са щети в завода на Хонда от наводнението в провинция Айутая в Тайланд.

Още неща виждам. От Швейцария. От Казахстан. От Индия. От Великобритания. . .

Обичам сутрин да разглеждам селекцията на електронното издание на вестник Гардиън от най-добрите снимки от света от последните 24 часа. 

Ноември: Този постинг започнах да пиша в Ереван, в рядък момент на кратка почивка по време на мисията ми на обучител на адвокати и съдии по медийно право, но го завърших няколко седмици по-късно, далеч от масивните каменни обществени сгради и също толкова масивните каменни мемориални комплекси в столицата на Армения.

В центъра на Ереван, където се намира хотела ми, се чувствам заобиколен от планини от камък. Така изглеждат, както по-старите сгради на площад Република, в които днес се помещават Музея за изкуства и история, хотел Мариот Армения, правителството и министерството на външните работи и пощата, така и в по-новите сгради на кметството и от двете страни на Северното авеню. Обграден от камък и цимент е човек и на Каскадата – безкрайни стълби, които водят към . . . огромен строеж, започнат преди четиридесет години.

Уморен от смесицата от недоспиване в резултат на среднощния полет и часовата разлика и продължителната концентрация по време на обучението за адвокати, почивам на познато място – малкия ресторант на ъгъла на централните улици Амириян и Закиян. Миналият път бях седнал на маса в тясното пространство пред ресторанта, сега съм вътре.

Гледам хората около мен, докато чакам да ми донесат овнешки шашлик и грузински хачапури.

„Защо на всички маса наоколо има само мъже?”, питам в един момент Владо.  

„Това са мъже, които са излезли вечер, жените им са останали вкъщи при децата.”

„Странно е да съм в ресторант, в който само сервитьорката е жена. Това да не е гей ресторант.”

„Не, нормално е вечер повечето посетители в ресторанти и барове да са мъже.”

Владо живее вече втора година в Ереван. Решавам да споделя с него впечатленията си от семинара.

„Струва ми се, че арменците много държат на честта си. Днес при обсъжданията на юридическата отговорност за обида и клевета ми направи впечатление, че много от адвокатите, в това число млади хора, защитаваха тежките наказания за тези деяния, обяснявайки, че честта и достойнството са много важни за тях.”

„ Много е важно тук да те уважават другите.”

„Навсякъде е важно. Аз обаче имам предвид нещо друго. Докачливи ми се струват арменците. Май са много горди хора.”

Тази тема на разговора ни остава недовършена, защото в този момент сервитьорката донесе шашлика и хачапурито.

На следващия ден отново си мисля за гордостта на арменците. Една от съдийките от Върховния съд казва, че би дала максималното наказание на журналисти оклеветили или обидили обикновени хора. Обяснението й беше, че арменците днес са бедни и че само едната чест и достойнство им е останала.

Тази реплика съм чувал и в България. Сетих се, че в училище ни учеха за горди хора, които умират за честта и достойнството си. Не си спомних обаче да са ни учели на толерантност към чужди мнения. Предполагам, че и в арменските уличища не се учат такива неща.

Снимката на Каскадата в Ереван на фотографа Arthur Chapman.

Край на втора част за Армения.

„За първи път ли сте в Сараево?”, питам албанката Алба, гледайки през прозореца на колата.

„Бях тук преди години.”

„Аз за първи път съм тук. Сградите са като в София.”

„Не съвсем. Сега ще видиш.”, казва Алба.

Още сме в покрайнините на града. Спираме на светофар. Наблизо са няколко блока. По фасадите виждам дупки.

„Виждаш ли? Това са следи от войната.”, обяснява Алба.

После виждам много такива сгради. Ранени са от войната.

Излязох от хотел Холидей Ин. Искам да видя старата чаршия и улицата, където по време на войната редовно снайперисти прострелваха жителите на Сараево. Знам улицата от телевизионните репортажи от 90-те години. Как да разбера къде е улицата? Една възрастна жена минава покрай мен. Прилича на българска баба.

„Улица, снайперисти.”, казвам двете думи, с които мисля, че тя ще ме разбере.

„Снайперска алея?”, иска потвърждение жената.

„Где я снайперска алея?”, питам по-уверен аз.

 „Овде.”, жената ми посочва с ръка улицата, на която сме и двамата в този момент.

Оглеждам се. Улицата е широка. Така беше и в телевизионните репортажи. Минава трамвай. Няколко коли. Тих е Сараево тази неделя.

Май трябваше да си облека пуловера. Усещам, че ме побиват тръпки. Дали от прохладния следобед или от това, че се намирам на ужасяващата снайперска алея.

Сградата пред мен е със следи от куршуми.

„Хвала”, казвам на жената, но тя е вече отминала. Останал съм сам на улицата.

Събота. Няколко пъти ми се е искало да тръгна на път . . . в собствения си град през уикенда. Възможности за това, хора, има много. Ние не живеем на село, или с други думи, не познаваме всички улици и квартали в нашите местожителства. Освен това навсякъде има градски транспорт, който работи дори когато дните почиват.

Тази събота пътувахме с метро, а после с влак. Отидохме в южен Лондон. В Бромли. Мисията е да проучим дали Бромли е подходящ за резиденция на Боев & семейни партньори.

В метрото се усетих пътник едва след като отминахме Кингс Крос. За разлика от делничните дни, когато слизам на тази спирка, днес продължавам нататък. Значи нещо необичайно ми се случва. В очакване съм. Всяко истинско пътуваме започва с очакване.

Първата тръпка на откривател изпитвам на гара Виктория. Откритието в случая не е на гарата, а на нещо което бях забравил: Студена есенна нощ през 1998 година. Бях пристигнал от Нотингам. Автобусът ме беше стоварил до гарата Виктория много рано и трябваше да чакам тръгването на първото метро. Спомних си, че треперех, докато чаках. Треперех не само от сутрешния студ, но и от вълнения, тъй като след малко ми предстоеше видя Лондон за първи път. „Здрасти, Бойко, младежо!”, говоря на ум на момчето, което бях преди години. „Ще ме познаеш ли 13 години по-късно? Ето ме пред магазина Буутс на гара Виктория, с английски каскет и английски шал.”

Истинското пътуване започна във влака. Ако всеки ден се возех с този влак, нямаше да имам това усещане. Понеже обстановката ми е непозната, зяпам наоколо. Чувствам се жив. Струва ми се, че и останалите пътници във влака са по-одухотворени от хората, с които пътувам за работа през делничните дни. Хайде, влакът тръгва към . . . непознати земи, . . . пардон, квартали.

Наистина не познавам южен Лондон. Затова зяпам през прозореца. Следя на iphone-a си как една зелена точица се предвижва бързо на картата. Това сме ние прихванати от спътник някъде в небето. Благодарение на спътника виждам откъде минаваме. Чета на глас спирките на влака. „Това е Пенге.” „Ама, ти учил ли си английски?”, ме пита Ясмина. „Не е Пенге, а Пендж.” “Да, бе, вярно!,” отвръщам. Пътувайки, за момент бях забравил, че съм в Англия.

Щом пристигаме в Бромли, започваме да оглеждаме. „Много бели виждам.”, казвам. „Да, тук няма индийци и пакистанци като в нашия квартал.”, съгласява се Ясмина. „Чувствам се като в малък град. Ето това трябва да е главната улица.”, отбелязвам. „О, тука има ТK Maxx. Да се отбием по-късно в този магазин.”, казва Ясмина. „Гледай как са окичили дърветата с макове в чест на загиналите във войните.”, откривам аз. „Личи си, че повечето хора са англичани в този квартал.”, продължава Ясмина. „Има много майки с колички и деца наоколо.”, докладвам. „Така пишеше и във вестника: кварталът е предпочитан от семейства.”

Докато стана тъмно, се разхождаме из Бромли. Като туристи изглеждаме. Като туристи се чувстваме. Нали казах, че човек може да пътешества и в собствения си град.

Снимката направих малко след като влакът потегли от гара Виктория за Бромли .

- Кой е виждал британската кралица?

- Ама, на живо ли?

- Да.

Английските ми колеги не са я виждали. Питах ги вече. Има къде да я видят - нали живеят в Англия. Не са си направили труда да я видят, ще кажете. Може би.

По съм склонен обаче да си мисля, че някои хора просто не са родени да видят кралицата.  Защото аз кралицата я видях на живо пред офиса ни. А колегите ми въпреки това не я видяха.

Разказвам с подробности: С Амир отивахме през обедната почивка до бразилската фабрика за сандвичи. Това не е фабрика, но аз така я наричам. На склад прилича. Освен това не е бразилски бизнес. Някога бразилци продаваха сандвичите, а сега турци. Евтини са сандвичите, затова това е популярно място за обяд в квартала.

Та, Амир не си беше донесъл този ден обяд от вкъщи. За разлика от мен. Ама, нали съм му приятел, реших да му правя компания и отида с него за сандвичи. После двамата щяхме да седнем на някоя пейка в парка и да ядем.

Докато вървяхме нагоре по Фарингдън роуд, чухме сирени. Не си спомням за какво си говорихме в този момент, но нещо си говорихме. Спряхме да си говорим и вървим едва когато видяхме двама полицаи на мотори. Единият натисна спирачки до колите в отсрещното платно. Другият спря 200 метра по-надолу. Сирените продължаваха да свирят. Движението по улица замря.

Тогава се появи един роус ройс. Амир каза: „Това е вероятно принц от Саудитска Арабия.”  Нямах дори възможност да попитам защо мисли така, когато роус ройсът мина покрай нас. Погледнах вътре. . . и видях кралицата.

Седеше на задната седалка в колата. Беше сама там. Величествен профил. Точно като на британските банкноти изглеждаше. Само че без корона. И по-възрастна. Нормално нали след няколко месеца ще честват 60 годишен юбилей, откакто е на престола. 

„Еха”, се чух да казвам, „кралицата”. А Амир понеже не беше като мен до платното, а в по-далечния край на тротоара, не видя кой е в колата.

„Кралицата ли беше?”, попита Амир след като чу какво казах. Ама вече беше късно. Роус ройсът беше отминал. Не видя Амир кралицата.

Затова казвам, някой хора сякаш не са родени да видят кралицата.

Нито ред в блога ми вече месец и половина. Стои като път, по който отдавна никой не е минавал. Хайде, хайде, без сантименталности. Било каквото било! Да тръгваме отново! Това е блог за пътешествия. Тук нещата трябва да се движат.

За кралицата ли да разкажа или за арменците? Кралицата видях онзи ден, а арменците миналата седмица. Да разкажа за арменците първо, а? В две части ще разкажа. После за кралицата.

Бях в Армения миналата седмица. За втори път тази година. Преди обаче сякаш не бях обърнал внимание на арменците.

Пътниците на австрийските авиолинии чакат за паспортна проверка на летището в Ереван. На опашката е шумно. Непознати арменци се заговарят. Заговарят и чужденци като мен: за първи път ли съм в Армения; да видя непременно езерото Севан и Ечмиадзин, арменския Ватикан, нали зная, че Армения първата християнска държава. . .  Опашката се завърта. Един арменец поглежда възрастния швейцарец пред мен и му прави знак да си закопчее ципа на панталона. Швейцарецът спира изненадан. После дърпа ципа.

Здравейте. Посрещачът взима куфара ми и тръгва бързо към колата. Ние се познаваме, му казвам. Той поглежда към мен, но не може да ме познае. Вие сте Арам. Возихте ме през юни. Спомням си за вас, защото сте много висок за танкист. Нали танкист сте били като войник? Да, отговаря Арам. Сещам се за вас. После забавя крачка, за да вървим заедно към паркинга. Така правят старите приятели, нали?

Любимият цвят на ереванските мъже е черен. Младежите си приличат: черни якета и дънки. Черни обувки. Къси тъмни коси. Страстта по черните дрехи и дънки ми е вече позната. Откъде ли? Арменците ще се изненадат от откритието ми, че по начина си на обличане не се различават от азербайджанците и турците, които считат за свои противоположност (меко казано).

Аз харесвам арменците с кръгли лица.

Наблюдавам една двойка, която се приближава по улицата към нас. Влюбени изглеждат. Двадесет и няколко годишни на среща. Тя се е нагласила: рокля, шлифер,  грим, ботушки с токчета. Той също: сменил е черното яке и дънки с нов анцунг Адидас и нови маратонки.

Има много жени в Армения и малко мъже, обясни Арам, докато огромният джип Хюндай лети по тъмния път към града. Много арменци работят по строежите в Русия. Няма работа тук. Жените и децата са в Армения, мъжете в Русия. Всъщност в Русия има повече арменци, отколкото в Армения. По този повод Путин се пошегувал преди години с президента на Армения, че всъщност той е президентът на арменците.

Край на първа част!

„Какво знаеш за своето име, Чарли?”

Чарли е изненадан от въпроса ми. Преди малко той прекъсна работата си, за да чуе какво има да му кажа. Очакваше да му говоря за някой от проектите, в които Чарли помага като стажант. Вместо за работа обаче го питам за името му.

Офисът е полупразен по време на обедната почивка.

„Чарли значи „свободен мъж”. Знам, че е старо английско име.”

„Защо са ти избрали това име?”

„Аз съм петото дете в семейството.”

„Така ли? Не знаех, че имаш много братя и сестри.”

Чарли се усмихва.

„Първи са братята близнаци. След тях родителите ми са искали да имат дъщеря. За да предизвикат съдбата, когато майка ми е била бременна с третото си дете, са говорили, че ще се роди момче, което ще нарекат Чарли. Родило се е момиче. По-късно съм се родил аз и мен са кръстили Чарли.”

„Пак ли момиче са искали да имат? Май не са успяли този път да предизвикат достатъчно съдбата?”

Чарли се смее.

„Знам, че им е харесало името и са решили като имат момче да го кръстят Чарли.”

„Благодаря ти, Чарли.”

***

Отивам до Еми. Сядам до нея с бележника си. Готов съм да я интервюирам за името й.

Еми е китайка от Сингапур. Една от любимите ми колеги е.

„Еми, имаш ли три минути да ми разкажеш за името си?”

„Защо искаш да знаеш за името ми?” Еми също е учудена.

„Нали знаеш, че имам блог. Искам да напиша постинг за имена на хора.”

„Добре. Моето име е Кок Енг. Състои се от два знака.” Еми ги изписва на китайски, а после на английски.

„Името ми обаче се произнася Гуоинг на мандарин.”

„Гуоинг??” Повтарям аз. „Добре ли го изговорих?”

„Хахахаха”, хили се Еми.

„Това име често ли се среща?”

„Не. Чувала съм само за две други жени с това име.”

„В цял Китай ли?” Шегувам се аз.

„Не, аз съм от Сингапур.”

„И какво значи Гоуинг?”

„Това са героини от царството на жените. Има такава китайска легенда.”

„Като амазонките ли? Нали знаеш за амазонките?”

„Да. Обаче гоуинг също значи и „успяла жена”.”

„Какво значи „успяла”?”

„Такава, която е постигнала разни неща в живота си.”

„Добре. А защо си Еми?”

„Еми ми е английското име. В Сингапур е популярно родителите да дават на децата си и по едно английско име. Имам го и в паспорта си заедно с Гоуинг.” Еми, вади паспорта си и ми показва.

„Хората могат да ме наричат или Еми, или Гоуинг, защото имам две имена.”

„Ама Гоуинг е трудно за мен.”

„Да, затова моите американски професори в университета в Сингапур ме наричаха Кок Енг.”

„Значи не две, а три имена имаш. Днес ще разбера дали има и друг като теб в офиса с три имена. Благодаря.”

***

„Стивън, искам да те питам нещо.”

Стивън яде сандвич и гледа видео с най-доброто от последните футболни мачове от първенството на Англия.

„О, приятелю мой”, казва Стивън. „Сядай.”

„Стивън, разкажи ми за името си?”

Стивън някак дяволито ми се усмихва.

„Това ми е християнското име.”

„И друго ли имаш?”

„В моето племе Луо в Кения имам друго име.”

„Какво?”

„Омбаньо. Я да видя как го написа!? Какво е това?!”

„Името ти. Написах го на български. Давай нататък.”

„Какво?”

„Много ли хора имат това име в племето Луо?”

„Не. Ако има някои, те са ми роднини. В моето семейство има няколко Омбаньовци.”

„Добре, а Стивън кога стана?”

„На 9 години. Тогава имах кръщене. Баща ми каза да си избера християнско име. Аз си избрах Кристофър Лукас.”

„Кристофър Лукас?! Познаваш ли някой с това име?”

„Не, но ми звучеше ми много добре. Обаче баща ми ми каза, че звучи като име на разбойник. Затова ми обяви, че ще съм Стивън. Баща ми беше много деспотичен.”

Петдесетгодишният Омбаньо – Стивън се смее.

„В училище в Кения как ти казваха?”

„А-а, в училище всички имахме прякори.”

„Да, и в България е така. Твоят как беше?”

„Одиамбо. Това значи „следобед”.”

„И защо така?”

„Е, това е друга история. Ти нали за името Стивън искаше да ме питаш!” Пак се смее Стивън.

***

„Ролан!”

„Моят ред ли дойде?” Ролан явно вече ме очаква. Колегите ми се връщат от обяд и си приказват за интервютата, които правя днес.

„Ролан значи красива рижа жена.”

„Айде, бе!? Наистина ли? Ти не си нито риж, нито жена!”

„Майка ми е харесала името. Не е знаела обаче какво значи.”

„А имате ли във вашето английско семейство рижи хора?”

„Имаме няколко. Далечни роднини. Виждам ги само по погребения.”

„В Англия популярно ли е това име?”

„Не. Но има няколко известни Ролановци. Например, архиепископът на Кентънбъри и Мистър Бийн.”

„Да бе. За Ролан Адкинсън бях забравил.”

****

„Може ли за минута?” Сядам до Куин.

„За теб щом е, може.” Казва Куин. Тя е една от директорките в офиса.

„Питам колегите днес какво значат имената им. Ще ми кажеш ли за твоето?”

„Моето име е с ирландски произход. Аз съм родена в Охайо. Баща ми е от ирланско-италиански произход. Майка ми е харесала това ирландско име. То е мъжко. Затова често получавам писма, в които непознати ми пишат господин Куин.”

„А, не знаех, че имаш мъжко име! Но защо майка ти е избрала това име.”

„Майка ми е от поколението в Америка, в което жените са започнали да конкурират мъжете за позиции в офиси. Тя е страдала от дискриминация като жена. Затова ми е дала име, с което да не ми отхвърлят моментално молбата за работа, а да ме канят на интервю.”

„Интересно. А други жени Куин знаеш ли?”

„Да. Чувала съм за други жени с такова име. Ако следиш телевизионния сериал Глии, там има една жена Куин.”

„Благодаря. Днес научих какви ли не неща за своите колеги.”